От улицата до театъра
Срещнахме се след няколко дни, пихме кафе и обикаляхме улиците на София, улисани в разговор за театъра, за културата, комунизма, Възраждането, съвременната политика, какво ли не… Интересен млад човек, образован, с позиция, с хъс, с поглед, вперен в бъдещето, вдъхновен. И вдъхновяващ.
В този момент се сеща, че винаги, когато чете книга или гледа филм, вижда всичко през очите на главния герой – не като свидетел на историята, както повечето хора, а като главното действащо лице. И решава – ще стане актьор и ще се занимава с театър.
Родителите, разбира се, казват, че това е абсурд и няма как да стане – без пари и без връзки в България нямало как. Баща му има съвсем други планове за него. Той е автобояджия, намира работа в сервиз в Италия и взима сина си със себе си. Румен му помага около месец, тежка работа, двигатели, масло, ламарини, прах – няма ръкавици, няма маски… И така един ден бащата казва в прав текст, че планира да работят здраво година-две, да съберат пари и да отворят собствен сервиз в Италия, двамата. Румен опитва да му обясни, че това не е неговото, че иска да стане актьор и т.н. Не се разбират и той си тръгва. След тази случка не си говорят 9 години.
Освен на морето и в Италия, Румен е работил и на доста други, интересни места. Споделя, че една от първите му работи е като гробар – гробището било близо до дома му и още като ученик ходи вечерите да помага да зариват гробовете с пръст.
Другите ги беше страх, защото нали – тъмно, гробище, а аз си казвах какво пък, тука има само умрели…
Ако се върна, отивам с парите в София и съм добре поне една година. Ако пък не се върна – е, пари тогава няма да ми трябват…
Румен споделя, че преди да влезе в школата на Малин Кръстев, знае, че иска да бъде актьор и да прави театър, но никога не го е правил и реално не е знаел какво е – процесът, сцената, публиката… Било си е мечта, въображение. Но не остава да се рее в мечтите, а решава, че ще пробва да види какво е в действителност, дали е неговото. И се оказа, че до този момент нищо не му е било толкова интересно и толкова ангажиращо. В тази школа изчезват и последните му съмнения по отношение на това какъв иска да стане. После го приемат в НАТФИЗ, където сменя двама преподаватели, да кажем заради несъвместимости, докато стига до класа на проф. Стефан Данаилов, където се оказва точно на място.
Службицата, заплатката, началника, тихото недоволство, мизерията… – не!
Така с колеги – актьорът Цветан Апостолов и режисьорът Александър Христов – основават независимото театрално дружество “Конфликт” и вече втори сезон представят спектакъла “Архангел Михаил”, по текстове на Георги Марков. Началото е трудно, имат проблеми с намирането на сцена и се налага да се местят два пъти, всичко да си правят сами, но, споделя Румен, удовлетворението от топлите думи на развълнуваните хора след представление е несравнимо.
Докато пиша този текст, младите актьори подготвят второто си представление – “Мечтатели в Абсурдистан” – експериментална стендъп сатира, базирана на личните им преживявания. Като фон са избрали откъс от “онази” реч на царя, която започва с “Ще предложа схема…” и продължава с бурните овации на екзалтирания народ…
Как изглежда ежедневието на един млад български актьор? Какъв е твоят ден?
В момента продължавам да усъвършенствам себе си и да подобрявам навиците си. Все още се уча как да съм управител на независимо театрално дружество и доста от времето ми е свързано с това. Изпращане на лични съобщения към хора, обикаляне из София, за да рекламирам представленията ни, доста четене на всевъзможни неща, писане, водя си дори и дневник. В момента, освен „Мечтатели в Абсурдистан“, за 2025 г. подготвяме да направим и представление по моя пиеса, в която има 7 персонажа. Засега събрахме екип, но тепърва трябва да намерим и финансиране. Та, също така търся инвеститори, спонсори, хора, които биха искали да ни помогнат. И, разбира се, в края на деня се разтоварвам с филми, сериали или анимета – все неща, с които си подхранвам въображението. Ще се радвам пак да ти отговоря на този въпрос и след половин година.
Колко е важна публиката за теб?
Питаш ме дали всичко е за слава? Не, ако беше така, нямаше да търся тези драматични постановки. Публиката е важна, но не играя за нея. Вярвам, че театърът трябва да поставя големите житейски теми, да образова, да облагородява емоционално и мисловно, да води публиката, а не просто да поднася каквото на нея ѝ се яде. На тези неща им викаме “халтурки”. Имам много колеги, които тръгнаха по този път, наблюдавам и утвърдените актьори. Да, успешни са, комерсиални са, изкарват пари. Няма лошо. Аз също искам да стана милионер – за да съм филантроп, да имам театър, да подпомагам млади артисти, да направя библиотека… Но не по този начин. Драматурзите по света са признати и много добре платени, например Ерик-Еманюел Шмит, който след дългогодишен успех като драматург и писател си създава театър със собствени средства.
Прави ми впечатление, че имаш активна гражданска позиция, че те е грижа за състоянието на обществото и родината. Какво мислиш, да кажем, за Възраждането, когато с образование и култура сме успели да се хванем за косата и да се измъкнем от блатото?
Вярвам в достойнството на българина, в правото му да бъде. Преживели сме няколко робства и сме се възраждали – първо, второ, трето българско царство, Златен век, Възраждане… Сега е по-трудно, защото робството не е толкова видимо. Често се сещам за думите на Достоевски, че най-добрият затвор е невидимият. Като руснак сигурно е имал основание да го каже.
Животът ли е театър, или театърът – живот?
И двете – по много! Изкуството и животът постоянно се вдъхновяват, копират и допълват взаимно. Едното не може без другото, така е било още от преди 12 000 години, когато първобитната нужда на пещерния човек го е накарала да нарисува огъня и племето си с въглен върху скалата.
От разговорите ни, от “Архангел Михаил” и от твоята пиеса “Великден”, както и от стиховете ти, които прочетох, оставам с впечатление, че имаш особено отношение към понятието за Бог, към религията. Сякаш имаш интерес, но в същото време и бунт. Ядосан ли си му нещо на Бог, какви са ви отношенията?
Като ученик бях в Евангелска църква, майка ми е вярваща и продължава и до днес да я посещава. Тогава и аз бях вярващ, но с времето, с натрупването на житейски опит и повече познания, срещите с много хора, открих огромна прилика между всички религии, още от времето на Зороастризма насам. И разбрах, че всъщност зависи от хората – те могат да използват религията както им е угодно, било то за да правят добро или зло, да помагат или да мамят и винаги „В името на божеството Х“. Всички войни се водят от религиозни държави, доста често подкрепени от „свята кауза“. В момента религията е превърната повече в бизнес, отколкото в духовно учение, за жалост е така по целия свят. Така и стигнах до вярата ми във Вселената. С нея се разбирам по-добре.
