Намери се
Казвам се Асен, на 40 години съм и обичам фотографията. Обичам и страната си. И понеже я обичам, силно ме тревожи болното състояние, в което е зациклило обществото ни. Наблюдавам хаоса наолколо и ми прави впечатление, че повечето хора се държат сякаш не са си на мястото. Като в онази приказка – „Не съм оттук и съм за малко“ – не харесвам това, което правя, не влагам сърцето и ума си в него. Резултатът е такъв, какъвто всички виждаме – лошо качество на образование, услуги, медии, администрация, политика и всичко останало. И нещастни хора, навсякъде. Казват, че било защото сме бедни. Но всеки, който е посещавал наистина бедни държави, като Индия, Тайланд и африканските страни, може да потвърди, че хората там са много по-щастливи от нас.
Може би проблемът не е в имането, а в това, че масово не сме си на мястото.
Че не сме открили себе си, не сме постигнали лична и професионална реализация, която да ни дава удовлетворение и смисъл. Има една чудесна книга на тази тема, „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл, който извежда точно усещането за смисъл като основен лайтмотив за пълноценния живот на човека. Огледайте се в очите на хората, които срещате през деня, на улицата или в магазина, и обърнете внимание в колко много от тях е изписано „НЯМА СМИСЪЛ“. Очи на хора, които сякаш са опитвали всичко и са се отказали, примирили са се и вехнат в режим на оцеляване. Вместо да живеят. Тъжно, нали?
Вярвам, че всеки има своето място под слънцето, своето „нещо“, своя елемент, зона, вътрешен глас или както и да го наречем. Имал съм периоди в личната си история, в които също съм го търсил, опитвал съм, обезверявал съм се. Но винаги съм бил убеден, че го има. Във всеки човек! Като малка свещ в някоя забравена църквичка, която чака да бъде открита и да се разгори, за да стане вечен огън.
Прави ми силно впечатление устременият поглед, целенасочеността и смисълът, вложен във всичко, което хората с призвание правят.
Асен Величков, 11 март 2021 г., София